МУАЛЛИФ: НАРГИЗА УСАНБОЕВА
Ёқимли мутолаа!
Эътиборингиз ва қимматли вақтингизни ажратаётганингиз учун ташаккур!
Қисса
91-97-ҚИСМ
Меҳрибон юм-юм йиғлар, бир оғиз гапиришга қурби етмасди. Гулҳаё суҳбатдошининг гапини бироз тинглади-да, кейин яна тилга кирди:
— Сездирмаганда, аканг. Лекин Меҳрибон билан китоб орқали гаплашиб юрган экан. Сен аканг кўзини очиши билан “Меҳрибон Аъзамга тегмабди”, де. Ишонтир! Ростдан ҳам Меҳрибон Аъзамга тегмоқчи эмас. Аъзам ҳам Элнурни ўйлаб, Меҳрибонга уйланиш фикридан қайтган. Акангга айт, бошқа бундай ишлар қилмасин. Меҳрибон уни дейди, мана йиғлаб ўтирибди. Менга қара, акангнинг аҳволини айтиб тур, бизга. Майли, соғ бўл!
Гулҳаё суҳбатини якунлаб, Меҳрибонга яқинроқ келиб ўтирди. Ўз қўллари билан унинг кўз ёшларини артди. Ўпиб ҳам қўйди, юзидан. Кейин эса хотиржам ва табассум билан сўзлади:
— Элнур яхши экан. Кўзини очибди. Унинг муҳаббатидан уйдагилари буткул бехабар экан. “Ҳатто менам билмайман-у”, деди Элнур. Уйдагиларга бугун айтаркан. Балки икки-уч кунда совчи келиб қолар, Элнурдан.
Меҳрибон энтикиб кетди. Юраги ҳам бироз таскин топгандек бўлди. Дугонасининг кўзларига қараб, ўзига ўзи сўз берди:
— Муҳаббатим учун курашаман! Элнур қай ҳолатда бўлмасин, ўзи истагандек вафо кўрсатаман!
* * *
Шоҳнур тушдан сўнг уйига етиб келди. Гулҳаёдан эшитганларини тезроқ онасига айтишни истарди. Ўзи отасига ҳам айтмоқчи эди. Аммо отаси Элнур билан андармон бўлиб, ҳолидан хабар олиб тургани учун ҳоли гаплашолмади. Уни кўриши билан онаси югуриб келди:
— Шоҳнуржон, аканг яхшими? Ўзига келдими? Овқати пишди, ҳозироқ олиб бораман. Эрталаб сен билан кетмаганим учун ўн жойимни ўйдим.
— Навбат қилмасак, бўлмайди, дедим-ку, она, — тушунтирган бўлди Шоҳнур. — Эрталаб мен ўртоқларимни олиб бордим. Ҳаммаси қон берди. Дадам жонлантириш бўлими олдида кўз-қулоқ бўлиб турган экан. Нима деса югуриб бориб олиб келиб бердим. Сиз мана дўхтир айтган овқатни пиширибсиз. Мен билан бориб олганингизда бу овқат йўқ эди. Мана энди ҳам овқат олиб борасиз, ҳам дадамга қарашасиз. Уйга кирайлик, айтадиган гапим бор.
— Тинчликми? — онанинг юзига хавотир югурди.
— Тинч она. Хурсанд бўлишингиз ҳам мумкин. Киринг.
Шоҳнур онасини етаклаб уйга кирди. Волидасининг рўпарасига ўтириб олиб, секин Гулҳаёдан эшитганларини сўзлаб берди. Охирида эса, ўзининг фикрини ҳам айтди:
— Она, мен шуни аниқ биламанки, акам Меҳрибон опа учун ўзини машинанинг тагига ташламаган. Бу ҳақиқий автоҳалокат. Аммо кейинги икки марта жонлантириш бўлимига тушиши ростдан ҳам муҳаббат туфайли бўлиши мумкин. Чунки чиндан ҳам қишлоқда Аъзам ака билан Меҳрибон опанинг фотиҳа тўйи бўлармиш, деган гап чиққанди.
— Ҳа-а-а , менинг ғўр болам-а, айтмайдими, дардини? Жонини бунча азобга қўймай, бир оғиз айтса, мен совчи бўлиб бормайманми, Меҳрибонга. Ўзи-чи, шу қизга жуда ҳавасим кетиб юрарди. Бўлди, болам. Айтиб яхши қилдинг. Ҳозир овқат олиб борганда отангга айтаман. Дарров совчи бўлиб борамиз Меҳрибонга. Элнур тинчланиши учун ҳам борамиз. Қилсам, Меҳрибондек қизни келин қиламан-да... Лекин... Шоҳнур, Меҳрибон акангга тегармикан? Ахир икки оёғи...
— Меҳрибон опа Аъзам аканинг совчиларини рад этганмиш. Аъзам ака ҳам акам учун муҳаббатидан кечибди, — деди Шоҳнур ғурурланиб.
— Яхши. Акангни анча хотиржам қилиб келарканман, унда. Мен кетдим. Анча тинчиди, кўнглим. Аканг ўзи уйғонганмиди? Дадангдан сўрасам ухлаб ётибди деди.
— Ухлаётганди. Дармони йўқда, она.
— Мана ҳозироқ иссиққина шўрва обориб ичираман, қувват бўлади, — онаизор шошиб ўрнидан турди.
Яхши гап инсонга қувват, куч, кайфият беради. Ўғли Шоҳнурнинг гаплари ҳам Нодирага қанот берди гўё. Ширин хаёллар оғушида шифохонага қандай етиб келганини ҳам сезмай қолди. Бахтига эри ҳам хушкайфиятда чиқди. Ҳамшира Элнур кўзини очди, деганмиш.
— Худога шукр, дардимиз ариётгани чин бўлсин дадаси. Бир яхши хабар олиб келдимки, бу хабар сизгаям куч беради. Элнурни ажалдан асрайди, — деди у эрига.
— Йўғ-е, у қанақа хабар экан?
— Элнур нега бунақа қилганини аниқладик. Севган қизи боракан. Ўзимизнинг Меҳрибон. Ўшанга Аъзам уйланмоқчи бўлувди. Шуни эшитиб, Элнур шунақа қилибди. Аъзам эса Элнурни деб совчиларини қайтарибди.
— Э-э-э-э, ростданми? — хурсанд бўлиб кетди ота ҳам.
— Шунга Элнурга айтинг. Сира хафа бўлмасин. Ўзим эртагаёқ аммасини етаклаб, Меҳрибонларникига совчиликка бораман...
Нодиранинг гапи эрига ҳам куч берди. Ҳатто, Элнурдан хафа ҳам бўлди. Буни аёлига билдириш учун “Ёш жонига жабр қилавермай, бир оғиз айтса бўларди. Мен бегонаманми? Кечаю кундуз шу ерда бўлсам...” дея вазминлик билан гина қилди. Лекин барибир кўнгли чоғ бўлганидан учиб-қўниб жонлантириш бўлимига хотини берган овқат олиб борди. Ҳамширалар таомни олиб қолишди-ю, қоидага кўра отани ўғли ёнига қўйишмади.
— Аҳволи яхши эканми? — Нодира хавотир билан сўради.
— Яхши дейишди. Кундузи қўйишмайди-да. Кечаси беш дақиқага бўлсаям ҳамшира илтимос қилиб кириб чиқаман. Ўшанда совчиликка бормоқчи эканлигингни айтаман.
— Дадаси, келгунча ўйлаб келдим. Ўзи Меҳрибоннинг ота-онаси рози бўлармикан, берармикан? Оёғини деб... Элнур шифохонда ётган чоғида совчи бўлиб боришимиз тўғрими?
— Ҳозир совчи бўлиб бориб ўғлингнинг кўнглини хотиржам қилмасак, кўриб турибсан-ку, аҳволни! Ўзи дўхтирлар зўрға ҳаётини сақлаб қолишди. Юрагим олиниб қолди менинг. Мана бу ерда ўтирсанг биласан. Бўлаётган вазиятнинг ўндан бирини айтганим йўқ сизларга. “Ё Худо”лаб ўтираман. Ўзига келганидан, хавф ўтганидан кейин сизларга хабар бераман. Биринчи марта ўзига зарар бераётгани йўқ. Жуда юраксиз қилиб қўйди, бу бола мени. Менга қолса, совчиликка бугуноқ бор. Улар ҳам тушунади. Ҳаммасини кўриб-эшитиб туришибди. Меҳрибонни жа берамиз, дейишмасаям, хафа бўлмайдиган гап айтади. Шунинг ўзи Элнурга катта далда бўлиб туради.
— Бўлмаса, мен бу ерда ўтирмай. Бирдан бозорга тушиб, ул-бул олай. Кейин опангизга хабар бераман. Кечга бориб келамиз, — Нодира кетиш тараддудига тушиб қолди.
— Майли бор. Телефонлашиб турамиз. Хавотир олманглар.
Аёлини кузатган эр яна ўғли ётган хона томон илдамлади. У совчилик ҳақидаги хабарни тезроқ ўғлига айтишни истар, Элнур бу хабардан кейин тушкунликдан қутуладигандек эди. Шу ниятда яна умид билан жонлантириш бўлими эшиги олдига келди. Тақиллатаркан, “Киритишмаслиги аниқ, ҳеч бўлмаса ҳамширага айтаман, етказади”, дея ўйлади. Қайта-қайта тақиллатилган эшик ниҳоят очилди.
— Моҳинур қизим, яна мен безовта қилдим, — эшикни очган Моҳинурга деди у. — Элнур яхшими? Уйғоқми?
— Боя уйғонганди. Камқувватлиги учун яна уйқуга кетди.
— Гаплашдими сизлар билан? Кайфияти яхшими?
Моҳинур нима дейишни билмай қолди. Элнурнинг сал аввалги ҳаракатлари уни қўрқитган, шифокорга хабар берганди. Шифокор эса Элнурнинг уйғонишини кутаётганди. Нима бўлгандаям, Элнурнинг кўзларига зиён етган бўлмасин. Моҳинур шундан ҳадиксираётгани учун жавоб бера олмаётганди.
— Уйқусираб ётгани учун гаплашиб кўрмадик, — деб қўя қолди.
— Қизим, биз унинг нега бундай қилганини энди тушундик. Бизга бир оғиз айтмаган эканда. Севган қизи боракан. Уни фотиҳа қилишмоқчи бўлганини эшитибди. Шунга томирини кесибди-да. Сиз Элнур кўзини очса айтинг. “Бугун онангиз Меҳрибонга совчиликка бораркан” денг.
— А? — Моҳинурнинг қулоқлари чиппа битгандек эшитмай қолди. Ўзини йўқотиб қўйганидан “Хўп”, деди-ю, эшикни эркакнинг юзига ёпганини сезмай қолди.
— Қизим, айтиб қўясиз-а? — ҳеч нарсага тушунмаган Элнурнинг отаси эшик ортида бақириб қолди.
Ҳамшира Моҳинур эса эшикнинг бу томонида терак япроғидек сассиз титрарди. Қалбида уйғонган улкан ғалаён бутун вужудини титроққа солаётган эди. Бу гўё ёмғирдан олдин борлиқни ҳаракатга келтирувчи шамолга ўхшар, унинг ортидан ёмғир, яъни, Моҳинурнинг кўзёшлари ҳам томчилашга тайёр турарди.
— Моҳи, тушдаги уколларни қилиб бўлдим. Энди бироз ўтирсак бўлар... — унга яқин келди Маржона. — Ие, сенга нима бўлди? Мазанг бўлмаяптими?
У дугонасининг ёшга тўла кўзлари, қалтираётган танасини кўриб қўрқиб кетди. Кела солиб Моҳинурнинг пешанасига кафтини қўйди. Томирини ушлади.
— Моҳи, нима бўлди? Юрагинг жуда тез уряпти. Эрталаб чой ичганмидинг?
— Яхшиман, — Моҳинур ҳозиргина эшитган хабарини айтишни истамас, ўзи ҳам ҳали ишониб-ишонмасди.
— Нега бунча қалтираяпсан? Бу ёққа кел, ўтир, — Маржона унинг елкасидан тутиб, сал наридаги стол ёнига қўйилган стулга ўтқизди.
Моҳинур ўзини қўлга олишга учун стол устидаги шиша идишдан сув қуйиб ичди. Сувни ича-ичгунча Маржонага нима дейиш ҳақида ўйлади. Жўяли баҳона ҳам йўқ.
— Бошинг айландими? — унинг юзига тикилди Маржона.
— Ҳа. Бирдан бошим айланиб, кўнглим озди. Ўқчидим. Кўзларим ҳам ёшланиб кетди, шунга, — гап топилганидан енгил тортиб деди Моҳинур.
— Қонинг кам шекилли. Қон босиминг тушган. Ҳозир қаҳва дамлайман. Менинг ҳам бошим оғриб турибди. Биз тетиклашиб оламиз. Сен ўтириб тур, — Маржона шундай дея ўрнидан турди.
— Касаллар яхшими? — унинг ортидан деди Моҳинур.
— Ҳуд-беҳуд ётибди-да, ҳар доимгидек.
Маржонанинг ёндаги хонага ўтиб электр чойнакни олгани, қайсидир машҳур қўшиқни ҳиргойи қилгани эшитилди. Моҳинур эса Элнурнинг отаси айтган гапни эслашга уринди.
“Севган қизи боракан”, дедими? “Қизнинг фотиҳаси бўлаётгани учун томирини кесибди”, дедими? Жуда қаттиқ севаркан. Ким экан, у бахтли қиз? “Бугун Меҳрибонга совчиликка боради”, деди яна... Меҳрибон? Бу ҳалиги келган қизмасми? Ўта чиройли қиз эди. Уялиб турганди. Ҳа-а-а, бежизга келмаган эканда... Ўша келганида айтиб кетганмикан, фотиҳам бўляпти, деб... Йўқ, унда улар гаплашишмади. Севишганларга ҳам ўхшамаганди. Демак, энди ўша қизга совчи боради. Мен нега титраб-қақшаб юрибман, унда?”
Моҳинур ўзининг ҳолидан ўзи уялиб кетди. Ўзини койиган бўлди. Ахир ҳар бир келган кўркам беморга кўнгил бераверса, нима бўлади? Шунақаям беқарор бўладими, юраги? Бўлди, ўзини қўлга олади энди. У шунчаки бемор. Моҳинурнинг унга раҳми келган, холос.
— Ма, иссиқ-иссиқ ич, ўзингга келасан, — Маржона унинг ва ўзининг олдига бир финжондан қаҳва қўйди. — Яхши бўп қолибсан. Бошинг айланганига қалтироқ тутган сени. Уйқудаги шаҳзоданг қалай?
— Нега менинг шаҳзодам бўларкан? — атай истагига қарши гапира бошлади Моҳинур. — Нега шунақа деяверсан? Сенга ўша йигитни севаман, дедимми? Шунчаки... раҳмим келади, Маржон. Шундай чиройли, ёш, келишган йигит ногирон бўлиб қолса...
— Сени билмадим-у, мен унинг гўзаллигига шайдо-да! Чиройига ошиқман! Тўғри, менинг раҳмим келади унга! Қийин! Энди жуда қийин унга. Балки шунинг учун ўзини ўлдирмоқчи бўлгандир?
— Йў-ў-ўқ, унгамас. Севган қизи бор эмиш. Фотиҳаси бўлаётгани учун томирини кесибди.
— Ана, мен сенга нима дедим? Бунақа келишган йигитларнинг севган қизлари албатта бўлади. Лекин қизи тушмагур бевафо чиқибди-да. Менимча, ногирон бўлиб қолганини эшитиб воз кечган қиз.
— Воз кечмаган. Менимча, севгиси учун курашган. Чунки Элнурнинг отаси бугун совчиликка борамиз деди. Фотиҳасини қайтарганми? — хўрсиниб қўйди Моҳинур.
— Кўйма жигарим, куйма! Нега мазанг қочганини билдим. Сен уни севмагансан, менам севмаганман. Шунчаки раҳмимиз келган. Кел, ўзимизни шунақа овутамиз. Э-э-э, нега овутишимиз керак. Энди роса жиғига тегаман, Элнурнинг. Ўзига ҳазиллашиб айтаман, “Севаман” деб. Барибир севган қизи боракан-ку! Кайфияти кўтарилсин, бола фақирнинг. Юр-чи, йигитнинг гулига хушхабарни етказайлик-чи? Кўрамиз, оёқсиз қандай сакраркан? — Маржона ичаётган қаҳвасини ҳам унутиб ўрнидан туриб Элнур ётган хонага йўл олди. Моҳинур ҳам беихтиёр унга эргашди.
* * *
Шоҳнур онасининг шифохонадан қайтишини интиқлик билан кутди. Хаёлида вақт жуда секин ўтаётгандек. Ўзини чалғитиш учун молларини суғорди. Ўт ўриб солди. Уйга кириб телевизор кўрди. Бироз кўзи кетиб, мизғиб ҳам олдими-ей! Онаси сира келай демасди. Ўзи шунақа, вақтга таъсир ўтказадиган оладиган биттагина куч бор, бу — кутиш. Кутганингда вақт тўхтаб қолгандек бўлади. Қолган пайтларда у учқур отдек сени ғафлатда қолдиради. Шоҳнур совчилар ҳақидаги хабардан кейин акаси қанчалар хурсанд бўлишини ўзича тасаввур қилар ва янада онасининг йўлига кўз тикарди. Энг ёмони, онасининг қўлида телефон йўқ. Отасидан сўрагани эса негадир истиҳола қиляпти. У сабрсизланиб ўрнидан турди-ю, онасининг йўлига қараш учун ташқарилади. У эшикдан чиқмай туриб онаси кириб келди.
— Ҳайрият, она келдингиз-а? Сизни кутавериб рангим сарғайиб кетди? Айтдингизми, акамга? Акам нима деди?
— Мен айта олармидим, ўғлим, — куйинчоқлик билан деди Нодира. — У ерга киритишмаса, қўйишмаса. Отанг айтиб чиқди.
— Акам нима дебди?
— Отангни ҳам киритишмайди. Ўзини кўрмаган, отанг ҳам. Ҳамширадан айттириб юборган. Отангга телефон қил, биламиз.
Шоҳнур отасининг рақамини терди-да, телефонни онасига узатди. Ўзи эса кўз узмай турди. Онаси узоқ гаплашмади. Ҳамон Элнурнинг ёнига кира олмабди отаси. Ҳамширалар ҳам ҳеч нарса дейишмабди.
Шоҳнур бу хабардан шалвираб қолди:
— Акамга тезроқ айтиш керак эди, бу хабарни. Қувонарди, куч оларди.
— Менам шуни айтаман-да! — ичи қизиди онанинг ҳам.
— Отам ҳам ичи кенг одам-да!
— Айб отангдамас. У ерга киритишмайди-ку. Ҳамширга айтган, ҳамшираям Элнурга айтганми, йўқми? Элнур камқувватлигидан кўп ухлаётганмиш. Ухлаб ётган бўлса, аввало, ҳамширанинг айтиш ҳам эсидан чиққан.
— Ҳа, майли айтишар. Энди нима қиладиган бўлдиларингиз? Отам нима деди? — Шоҳнур энди совчи масаласи билан қизиқа бошлаганди.
— Отанг бугуноқ совчи бўлиб бор деди. Шу йўл билан Элнурни хотиржам қилмасак, юрак олдириб қўйдим, деди.
— Мен Меҳрибон опага айтайми, унда?
— Меҳрибонга нима дейсан? У нима ҳам қиларди? Уйига тўғри бориб ота-онаси билан гаплашаверамиз, — Нодира шундай дея сумкасидаги нарсаларини чиқара бошлади. — Катта аммангга қўнғироқ қилиб бер. Гаплашай.
Шоҳнур аммасининг ўғлига қўнғироқ қилди. Одатга кўра, қишлоқнинг катта ёшли аёллари кўпам телефон тутавермайди. Фарзандлари, эрларининг телефонидан фойдаланиб туришади. Шу боисдан аммасида ҳам телефон йўқ. Яхшики, ўғил уйда экан. Дарҳол телефонни онасига берақолди. Нодира ҳамма гапни айтди ва кечга келишини сўради. Бу хабар аммани хурсанд қилди. Элнур эса бошқа хонага ўтиб Меҳрибоннинг дугонаси Гулҳаё билан боғланди. Унга бугун онаси ва аммаси Меҳрибонларнинг уйига совчиликка боришини айтди.
— Вой, зўр бўлибди. Ҳозироқ Меҳрибоннинг ёнига бориб айтаман, — деди Гулҳаё қувониб. — Акангнинг ўзи яхшими?
— Энди яхши бўлиб кетади, Худо хоҳласа, — деди Элнур ишонч билан.
Гулҳаё эса ҳамма ишини қўйиб, Меҳрибоннинг ёнига ошиқди. У ташна одамга сув олиб бораётган савобталаб киши каби масрур ва бахтиёр эди. Меҳрибон эса унинг хабарини худди, чанқоғи босилган инсон каби хушнуд ва миннатдор қарши олди. Фақат ёш қиз учун бу гапни уйдагиларига айтиш жуда қийин масала эди.
— Истасанг, бирга айтамиз, — деди Гулҳаё.
— Айтмасак-чи? Ҳеч қачон бораётган совчилар ўзидан олдин хабар юбормайди, кутилмаганда кириб келаверади-ку!
— Лекин бу совчилар бир одамнинг ҳаёт-мамотини ҳал қилади. Онанггами, бувинггами айтиб қўймасак совчиларга рад жавобини бериб юборишса, Элнур нима қилишини тасаввур қиляпсанми?
— Бувимни чақирайми, унда? Уятдан ўлиб қоламан, ҳозир. Айтиш тугул, чақиришга ҳам уяляпман, — ҳаяжон ва ҳаёдан Меҳрибоннинг пешанасию, бурни атрофини майда тер босди. Қўллари ҳам сезилар-сезилмас титрарди.
— Шошма, — Гулҳаё дик этиб турди-ю, деразадан Меҳрибоннинг синглисини чақирди. Сўнг унга бувисини бу ёққа олиб келишини айтди. Сал ўтмай, Меҳрибоннинг бувиси ва синглисига қўшилиб, онаси ҳам кириб келди.
— Ойим ҳам келди, шулар бир нимани бошлаяпти-ёв деб хавотир билан, — деди синглиси эшикдан кира солиб.
Меҳрибон зериккан мусича каби бошини бўйни орасига тортиб, хурпайиб олди. Гўё ҳозир тилга киришлари билан онаси уни койиб кетадигандек эди. Чиндан ҳам агар онаси совчиларга рад жавобини берса, Элнурнинг ҳоли нима кечади? Ўзи билишича, уч бор ўлим оғзидан қайтиб келди.
“Худойим, нега мени бу қадар чигал вазиятга солдинга-а?”
Меҳрибон бир хўрсиниб оларкан, қора қошлари остидан Гулҳаёга қаради. Гулҳаё гапни нимадан бошлашни билмай довдирарди.
— Тинчликми, нега чақирдинг қизим? — сўради тоқатсизланиб бувиси.
— Тинчлик. Яна мени жуда маҳмадона экан деманг, моможон. Шунчаки эшитган гапимдан сизларни ҳам хабардор қилай дедим. Ҳалиги... автоҳалокатга учраган Элнур ака бор-ку!
— Хўш? — деди Меҳрибоннинг онаси қош чиқириб.
— Ўшанинг укаси Шоҳнур укамнинг синфдоши бўлади. Шоҳнурнинг айтишича, бугун уйдагилари сизларникига совчиликка келармиш.
— Нега? — тутақиб кетди Меҳрибоннинг онаси. — Шифохонада ўзига келолмай ётган Элнур учунми? Аввал у ўзига келиб олсин! Одамлар ҳам қизиқ...
— Келин... — Меҳрибоннинг бувиси келинини босишга уринди.
— Рост-да, эна...
— Хола, — қўрқиб кетганидан бечора Гулҳаёнинг овози титраб чиқа бошлади. — Элнур ака Меҳрибон билан Аъзам аканинг фотиҳаси бўлаяпти, деб эшитиб томирини кесибди. Менимча, улар Элнур аканинг ҳаёти, уни хотиржамлиги учун келишяпти...
— Келгани билан берамиз деёлмаймиз-ку, — баттар жаҳл отига минди Комила. — Икки оёғи йўқ бўлса... Одамлар нега ўйлаб кўрмайди, а?
— Келин, оғирроқ бўлинг. Ҳали улар келсин. Биринчи келгандаёқ оламиз-берамиз бўлмайди-ку!
— Биринчи келгандаёқ бермаймиз дейман! Шартта узаман! — ўзини босолмади она.
* * *
Маржона ва Моҳинур Элнур ётган хонага кириб борганида у шифтга қараганча жим ётарди. Уларнинг шарпасини сезса-да, қилт этмади. Қараб ҳам қўймади. Маржона эса Моҳинурга қараб бир кўз қисди-ю, ҳазил-ҳузулга киришиб кетди.
— Ў-ў-ў, уйқудаги шаҳзодамиз чиройли кўзларини очибди-ку! Яхши дам олдингизми, шаҳзодам? Сизга уйқудаги маликани уйғотиб келтирсак уйғонасизми деб хавотир қилиб тургандик...
Элнур ҳамширага қараб жилмайган бўлди.
— Вой, табассумингизга қурбон бўлай. Агар севган қизингиз бўлмаганида, бугун уникига совчи бормаганида, аниқ, сизга ўзим севги изҳор қилардим. Манов Моҳинур ҳам навбатда турибди сизга дил изҳори қиламан деб...
Моҳинур унинг гапидан қизариб кетди. Элнур эса унга ажабланиб қаради.
— Ҳайрон бўляпсизми? — деди Маржона Элнурдан кўзини узмай. — Биз шунақа зўрмиз. Янгиликларни тезкорлик билан қабул қиламиз. Бугун ойингиз севган қизингизга совчи бўлиб бораркан.
Элнур кулди. Ўзича буни шўх қизнинг кўнгилни кўтариш учун айтаётган ҳазили деб ўйлади. Лекин Маржонанинг кейинги гапи уни сергак торттирди.
— Келинбола келган экан, а? Меҳрибонмиди, исми? Вафо ва садоқатда тенгсиз эмиш. Фотиҳасини қайтариб, севгиси учун курашаётганмиш...
— Ким айтди? — Элнур ўрнидан тургудек безовталанди.
— Отангиз...
— Отамни чақиринг, илтимос, чақиринг отамни. Унақа қилмасин! Боринг, чақиринг отамни!
— Нега? — ҳайрон бўлди Маржона. — Лекин отангизни бу ерга кирита олмаймиз.
— Айтинг отамга. Совчиларни тўхтатишсин! Керак эмас! Боринг, айтинг отамга!
Элнурнинг овозида жаҳл билан бирга ожизлик ва армон ҳам бор эди. Буни Моҳинур англамаган бўлса-да, Маржона сезгандек бўлди. Ҳозиргина шўхлик қилиб, ҳазиллашаётган бўлса-да, бирдан юзи жиддийлашди. Элнурга янаям яқин келиб, гапира бошлади:
— Шаҳзода, бу бахт-ку! Одамлар севганига етишаётганда хурсанд бўлади. Сиз бўлса...
— Ким севибди? Мен севмаганман уни! Отамга айтинг, совчиларни тўхтатишсин! Боринг, деяпман сизга! — Элнурнинг овози титраб кетди. Бўғзига тиқилган аламдан юзига қон тепди.
— Шамол бўлмаса, дарахтнинг учи қимирламайди. Сиз севаман дегандирсизки, қиз сизни кўриш учун шу ергача келишга журъат қилди, фотиҳасини қайтарди. Бу гапингизни эшитиб, у қандай ҳолга тушишини биласизми? Бир қизни бахтсиз қилмоқчимисиз?
— Мен билан яшаса кўпроқ бахтсиз бўлади... — Элнурнинг кўзларида ёш айлангандек бўлди. Аммо ўзини қўлга олиб, юзини девор томонга бурди.
— Қанақасига бахтсиз бўлади? Сизни яхши кўргани учун шунча иш қилди. Энди сиз совчиларингизни қайтарсангиз, у нима деган одам бўлади? Ким совчи қўяди, кейин унга? Йигитларни биласиз-ку, “Фалончи билан севишган, бировдан қолганни олмайман!” дейди. Шу билан шўрлик қиз қариқиз бўлиб қолади. Кейин қарабсизки, бир кунлари хотини ўлганганми, ё оиласи бузилгангами мажбурликдан тегади? Шунда бахтли бўладими? Ундан кўра, кўнгли истаган инсон билан яшаб бахтли бўлгани яхши эмасми?
Элнур индамади. Эшитмаган одамдан жим ётаверди. Маржона унга қараб хўрсинди. Гўё у йигитнинг ичидан кечаётган оғриқларни ҳис қилаётгандек вазминлашиб қолганди. Моҳинур эса ерга қараганча жим турарди.
— Илтимос, отамни икки дақиқага чақиринг, — қовоғини осиб, паст овозда деди Элнур.
— Биласиз, кириш мумкинмас.
— Икки дақиқага. Бўлмаса ўзингиз айтинг. Совчиларни қайтаришсин.
— Тўтиқушмисиз? — жаҳли чиқди Маржонанинг. — Нега қайтарасиз?
— Севмайман, у қизни! Севмаган одамим билан қандай яшайман? — бақириб юборди Элнур.
Маржона бир зум жим бўлиб қолди. Моҳинурнинг лабларида ним табассум жилва қилди. Кўзларида қувончнинг шарпаси кўрингандек бўлди. Уятданми, миясига келган фикрданми қизариб ерга қаради. Юраги тез уриб, энтикди...
“У Меҳрибонни севмайди. Мени севади. Нега буни сезмадим? Қўлимни ушлади, юзимни силади... Шунда ҳам билмабман. Мен аҳмоқ кўзлари кўрмай қолган бўлса, пайпаслаяпти, деб ваҳима қилибман. Шифокорларга айтибман. У эса... У севгани учун... Ё Худо, Элнур мени севади... Мен учун совчиларни қайтаряпти...”
* * *
“...Мен аҳмоқ кўзлари кўрмай қолган бўлса, пайпаслаяпти, деб ваҳима қилибман. Шифокорларга айтибман. У эса... У севгани учун... Ё Худо, Элнур мени севади... Мен учун совчиларни қайтаряпти...”, ҳамшира қиз ана шундай ширин хаёлга берилиб, йигитга маҳлиё бўлиб тикилиб турсин. Мен эса уйга борай, — Ҳаққул бутун вужудлари қулоққа айланган тингловчиларининг қизиқишларига ўт қалаб, ҳикоясини узиб қўйди.
— Оббо, бу нима қилганингиз Ҳаққулжон? Қизиқ жойида тўхтатиб қўйманг-да! — норози бўлди момо.
— Қоидаси шунақа, моможон! Телевизордаги сериалларни ҳам кўрасиз-ку, қизиқ жойида узиб қўйишади, — кулди Ҳаққул.
— Аммо сиз жуда ичимизни қиздириб қўйдингиз, айтинг, — ялинганнамо деди раис бобонинг невараси.
— Соатга қара, ўғлим. Пайшанба тугаб, жумага қадам қўйдик. Мен жуда узоқ ҳикоя айтдим бугун. Ўзимнинг ҳам завқим келди. Ҳадемай жума тонги отади. Жума муборак кун. Бу кунда ғусл қилиб, Пайғамбаримиз (с.а.в.)га саловат айтиш улуғ савоб, — Ҳаққул Абдулланинг телефони орқали интернетдан ўқиб билиб олганларини айта бошлади. — Шунга тайёргарлик кўрайлик. Мен шуни ўқиганимдан буён амал қилишга ҳаракат қиламан. Уйга бориб, пича мизғисам, ишга ҳам боришим лозим.
— Вой, соат тунги ўн иккидан ўтиб кетдими? — ҳайратга тушди момо. — Тавба, вақтнинг ўтганини сезмай қолибман.
Давоми бор
#usanboyeva
Присоединяйтесь к ОК, чтобы подписаться на группу и комментировать публикации.
Комментарии 4