Петър Бондар с. Нови Троян
Изповед. Посветено на Николай Митрофанович Абдула
Ти жив си, жив, учителе, си устоял,
какъва радост – мога тебе да прегърна!
Съм вече сив, и ти си побелял,
но та видях – и миналото върнах.
Аз помня, как на теб гледах:
не шавнах и не клепнах – всичкото запомних.
най-главното тръсих и намергах,
във път го взех и нийде не изроних.
Мислих, че всичко ще навия,
исках на хората да й видело във пътя…
Че много ли поех на своята си шия,
че друг ли кой обърка и размъти
съдбата и живота. Помниш ли,
когато ти пада – аз ръка не подадох…
До днес душата ми изместена боли:
как аз можах? – На лошото помагах.
Исках да ме похвалиш – както малък,
но ти, сериозен, строг, мълча –
ти знаеше: насеяното ще израсне.
Пък аз паднах, както разклатен камък.
И ти на мен каза и, може, заръча:
«Най главното – свеща да не изгасне».
Мъгла-уморница падна и на срази,
Държавата събори, огънчето гасне,
и нощем тихо роня аз сълзи.
Но вярвам, знам, със тебе съм съгласен:
то ще пробие остри буци и скали,
и пролетта насеяното ще израсне,
и пак ще видим – там, от гори, от стърни.
как то, полято и загърнато, цъвти. https://www.inpearls.ru/img/pearls/1569631-6597.jpg
Присоединяйтесь к ОК, чтобы подписаться на группу и комментировать публикации.
Нет комментариев