Истиқлолият ҳарчанд таърифҳои зиёде дорад, мо онро ҳамчун навистани тақдир бо дастони хеш ва интихоби тарзи зиндагӣ дар доираи қобилиятҳо, воситаҳо ва мувофиқ бо арзишҳои миллии худ муайян мекунем. Аз ин рӯ, истиқлолият синоними озодии интихоб, худмуайянкунӣ ва мустақилият аз дахолати беруна мебошад.
Таърих меваи истиқлолро арзонӣ надорад. Чунки дар паси ин дастоварди бузург, ҷангу бесарусомонӣ, хиёнату бегонапарастӣ ва фитнаҳои муғризонаи душман хобидаанд. Истиқлолият неъмати олии илоҳӣ буда, дар он хотираи таърих, орзуву армони аҷдодон, ҳуввияту асолати миллӣ, ифтихору худшиносии миллӣ, давлатдории миллӣ, арзишҳои миллӣ, манфиатҳои миллӣ ва ҳадафҳои стратегӣ таҷассум ёфтааст. Истиқлолияти сиёсӣ ин ноил шудан ба дастовардаҳои бузург, таъмини амнияту сулҳи сартосарӣ ва устувор намудани пояҳои давлатдории миллӣ мебошад. Истиқлолият на ба ҳар халқу миллат насиб мегардад. Зеро истиқлолият натиҷаи муборизаҳои сулҳҷуёна, озодихоҳӣ ва ваҳдатгароӣ мебошад. Ин неъмати бебаҳо барои миллати тоҷик низ ба осонӣ насиб нагашт. Аз рӯзҳои аввали ба даст овардани истиқлолият, соҳибихтиёрӣ, ҳавои моро абру борони ҷанги шаҳрвандӣ, бозиҳои ҳаргуна гурӯҳҳои манфиатталаб ва фитнаҳои ташкилотҳои экстрмистиву террористӣ фаро гирифт. Озодӣ ва истиқлолияти моро аз рӯзҳои аввал бо саҳнаҳои ҷангу ҷидол, қатлу куштори фарзандони миллат, майдоннишиниҳо, террору ғорати давлат ба ришта кашиданд. Аммо шарори истиқлолхоҳӣ, озодхоҳӣ, соҳибихтиёрӣ, эҳтироми сулҳу ваҳдат ва амнияту давлатдорӣ дар дилҳои мардуми тоҷик хомӯш нашуда буд. Душманони дохиливу хориҷии миллати тоҷик чашм ба ҳар як ваҷаб замини кӯҳистонаш андӯхта буданд. Фурсат меҷустанд, то ки шарори истиқлол, ҳуввияту ифтихорӣ моро хомӯш ва Ватани азизи моро пора – пора созанд. Аммо, қалами тақдири миллат ба дасти яке аз фарзандони фарзонаи миллат, мӯҳтарам Эмомалӣ Раҳмон афтод. Ин шахсият ҳадяи Яздон, ҳадяи таъриху тақдир буд. Зеро бо шарофати ин шахсияти таърихӣ, фарзанди асли миллати тоҷик, оташи ҷанги шаҳрвандӣ хомӯш, истиқлоли мо поянда ва давлати мо аз вартаи нобудӣ наҷот ёфт.
Хушбахтона имрӯз истиқлолияти мо сиюдусола мешавад. Мо сиюду сол аст, ки шаҳди истиқлол, озодӣ, соҳибихтиёриро мечашем. Фаромӯш насохт, ки ин шаҳди ширин, неъмати яздонӣ барои мо гарон афтодааст. Зеро дар паси он ормони ҳазорон шаҳидони роҳи истиқлол, ормони ҳазорсолаи халқи тоҷик ва заҳматҳои шабонарӯзии мардуми тоҷик хобидааст. Озодӣ, фатҳу кушоиш ҳама бо шарофати истиқлол ба мо насиб гардидааст. Ҳар неъмате, ки нисбати он эҳтиром гузошта нашавад, нобуд хоҳад шуд, ҳатто истиқлол ҳам. Пас бояд ҳар лаҳза ба он эҳтиром қоим буд ва чун гавҳараки чашм эҳтиёт кард. Муносибати мо бо истиқлолият дар ҳар давру замон гуногун буд. Аммо имрӯз он самимона буда, лаҳза ба лаҳза меҳру муҳаббат нисбати он меафзояд. Пояндагии истиқлолият ва соҳибихтиёрӣ кафолати рушди имрӯзу фардо ва ҳифзу ҳимояи он вазифаи шаҳрвандӣ ва қарзи фарзандии ҳар яки мост.
Рустамов Суҳроб,
коршиноси масоили сиёсӣ
Присоединяйтесь к ОК, чтобы подписаться на группу и комментировать публикации.
Нет комментариев